Правя си нова категория в блога. И се чудя, категорията Love какво ли трябва да значи. И къде да я сложа. Може би в Life, а може би не. Любовта е част от живота, но подкатегория ли му е? Или пък е някаква паралелна вселена на живота, т.е. на живеенето му. Дали живеем, за да обичаме, или обичаме за да живеем, или тия две неща нямат абсолютно нищо общо едно с друго. Пълна мистерия.
Принципно цялата тая дивотия изписана по-горе, макар и екзестенциална, не е продиктувана от някакво налудничаво състояние на духа и тялото рано сутрин (да някой ставаме в 5:30 следобед и за нас това е сутрин). Лягам си в 7:30, прибирам се след като съм "шарил" из града от Младост до Люлин, от Люлин до центъра. От центъра до Младост, от Младост до Студентски, и от Студентски до Младост. Т.е. поразходил съм се. Търсил съм нещо явно. Карах на Ремото колата, да караш BMW е много приятно, разсейващо е ...
... има някаква такава емоция, странна е, караш без книжка, черно BMW, и го държиш над 2000 оборота, за да работи турбото. И все пак караш, разсейваш се, но нещо има, някъде там дълбоко в тебе, има загнездено някакво усещане, чувство, че нещо липсва, а може би някой.
Решаваш да отидеш до Студентски, може и да намериш нещо интересно, няма да запълни празнотата, но ще те разсея. Поръчваш 12 годишно купажно и сода, за да отмие иначе доста твърдия, да не кажа гаден, вкус от алкохола, пиеш содата, и отново, и отново, обаче гадния вкус си остава, поглеждаш чашата с уиски, едното ледче почти се е стопило, останало е кристал под повърхността, и осъзнаваш, вкуса в устата не е от купажния черен етикет, така и не си отпил от него. Музиката е силна, хората се движат, а времето сякаш е спряло. Като в клип на Simply Red си, ти стоиш, а всичко се движи бързо, нереално бързо, но точно колкото е светкавично е и толкова незначително. Замъкват те в чалгата. Слагат те да седнеш. Содата е свършила, остава само чашата с уиски в ръката. Поглеждаш и ледчето го няма, разклащаш и все пак виждаш нетипично отражение, нещо пречупва светлината от блица, разбираш, че макар и скрито, една люспичка от ледчето е все още там. Жалко, тъкмо когато си решил, че се е стопило, разредило е острия 80 proof алкохол, то все още ти напомня за себе си. Пиеш бързо, с надеждата, че ето сега, дори да не се стопи, ще го погълнеш, без да усетиш, ще го сдъвчеш и край, било каквото било. Пиеш бързо. Бързо. Бързо. На големи глътки, а тези 50 грама са като 5 литра. Алкохола не свършва. Не издържаш. Телата се движат. В странни ритми. Косите се отмятат. Хвърляш чашата на бара. Полупълна е. А ледчето е все още там. Мамка му. Бърза стъпка, пробиваш си път през тълпата. Черната фанелка с бял надпис помага. Сто и дванайсетте килограма мускулна маса също. За пореден път минаваш за някой от охраната, този път поне е позитивно. Правят ти път, за да излезеш на въздух. Отново в BMW-то, Ремото говори, но не го чуваш особено. Клипа на Simply Red не свършва. Може би ако изядеш една пилешка пържола, ще се оправиш. Поръчваш, ядеш. Недояждаш. That's a first! Ставате, оставяш на сервитьорката бакшиш по-голям от колкото е взела за последните 8 часа от смяната си, виждаш я, че е омърлушена, дали защото в Студентски Град бакшишите са малки, или защото и тя се е борила с едно ледче и не си е дояла пилешката пържола. Едва ли, просто е уморена, но ти се иска да проектираш собствените си проблеми върху всички наоколо, така би изглеждало по-приемливо.
Ремото решава да помага на поредната студентка - The Knight in Shining Armor, or at least A Knight in Shining Armor - аз решавам, че е време да извадя колата от паркинга. Интересно усещане, сам си в колата, стоиш на полусъединител, и се чудиш, ами ако тръгна. Ако го оставя тук? Ще се оправи! Имам пари, мога да налея гориво, но от там на къде. Затваряш за момент очи, отваряш ги и виждаш всички табели, на тях бише Destination Love/Despair. Гледаш в ляво, искаш да видиш колко километра има до желания обект, и виждаш самодоволната усмивка на Ремото. Ръчна, и слизаш. Отново пасажер. Писна ми да съм пасажер, не искам да се возя, искам и аз да карам. Да определям на къде се движим!
Прибираме се. Стоим пред блока. Решаваме да разгледаме агрегата. Обичам. Разсейва ме. Нищо не те изпълва с по-голяма безгрижност от масло, прах и онази ароматна водородно-въглеродна молекула. Усещаш топлината на работилия до преди малко двигател. Усещаш я върху лицето си, върху ръцете си, върху гърдите си. И все пак не е достатъчно дълбоко. Мамка му! Все пак съм погълнал част от ледчето, а то е заседнало между 3-то и 6-то ребро. Говорим си час, агрегата изстива, излиза хладен вятър. Време е да се прибирам. Слънцето отдавна е изгряло, толкова отдавна, че срещата им с Луната изглежда като спомен от преди 3 лета.
Преглеждаш си пощата. Skype-а, всички останали messenger-и, Facebook-а, дали пък няма промяна за последния 1 час. Лягаш и там започва истинското изтезание!
Спиш и сънуваш!
Сънуваш жена. На име "Яна". Името е условно, харесва ми. Около мене има много жени с името "Яна". Много мои приятели си имат жени с името "Яна". Накратко "Яна" е винаги около мене. Та обратно в съня. Виждаш "Яна". И си мислиш, или сънуваш, че си мислиш, не ми е много ясно, може би някоя "Яна" може да го обясни, и разбираш защо си се влюбил в тази конкретна "Яна". Едва ли е заради безумно дългите крака, няма да е заради правата черна коса, със сигурност не е заради смеха и, като на малко момиченце, дали пък не са очите, тия в които като погледнеш и виждаш загадъчността на нощта, но също така и меката лунна светлина - не, не са те. Може би е баналната, но все пак сладка татуировка на пеперуда на гърба и? Ъ-ъ! Тц! Най-вероятно е нещо зад фасадата. Не ми остава много време да разбера. Сънищата протичали много бързо казват, 2-3 минути и всичко свършва! Може би затова в съня ми всичко стана толкова бързо. Докато размишлявах и се озовах в странна стая. Като тези от американските сериали. За разпит. Стоя аз в единия край. В другия стои тя - "Яна". Странно, срещу нея някакъв непознат човек гледа строго. Няма лице. Има само глас. Брат и?! Говорим нещо. Много е бързо, не успявам да разбера, сега Axel Red пее, а аз съм част от бързите светлини около него. Всички сме част от безобразното движение! Знам че нещо не е наред. Нещо куца. Последен импулс. Или първи. Но съм себе си! За първи път?! За последен?! Скачам на масата. На сантиметри съм от нея. Усещам с периферното си зрение как брат и е готов да скочи и да ме разкъса. Обръщам се и казвам: "Искам само една целувка! Една! И после изчезвам. Завинаги! Но нека тя вземе решението!" Срещам странно разбиране в погледа му. Няма лице, не виждам очите му, но някак разбирам какво и изписано в погледа му - напрегнат е, все още е готов да ме разкъса за безумния ми импулс да скоча през масата и да стоя на сантиметри от сестра му, и все пак като че ли е готов да ме остави да го направя. Поглеждам нея. Усмивката. Онази усмивка в която можеш да се влюбиш. Там е. Колебае се. Може би и аз. И изведнъж тя се доближава, и аз! И тогава нещо става!
Мразя си шибаните сънища!!! Защо трябва да са проекция на живота ми?! Винаги! Дори и на сън няма да разбера какво е! Събуждам се и знам, че нещо не е наред! Тая бучка лед! Все още стои между трето и шесто ребро! Гадост. Може би ако продължа да спя. Може би този път ще имам късмет. Този път може да се случи?!
3 часа следобед. Баща ми звъни по телефона. Знам за какво. Не искам да му вдигам, нека звъни, знам че на около 60 години, куц, почти невиждащ, все пак знае едно - онази молекула -- водородно-въглеродната -- ми я е налял преди 25 години и само аромата на бензин и онези 20000 оборота могат да ме откъснат от ежедневието - за час съм на Силвърстоун. И все пак телефона продължава да звъни, а аз не отговарям. Знам че той иска да съм ОК, да се чуствам приятно, да се откъсна от ежедневието, да анализирам аеродинамика, да чувам двигатели, и все пак оставям Genesis на Eric Prydz да озвучава стаята. Няма да му вдигна! Имам по-важна задача! Трябва да продължа да спя! Трябва да сънувам! Трябва да знам! Трябва да разбера какво стана с "Яна"!
Дали?! Кога?! Как?!
Може би! Някога! Емоционално!
пожелавам ти наистина да я срещнеш (не само на сън)