Вече седмица Стилфингам си проправяше път към Стената. Време беше да се изправи отново, да се пробуди от дълбоката летаргия в която беше изпаднал. Сякаш невидима сила го дърпаше отново към предизвикателствата на живота в Кралството, към безкрайните боричкания между жадни за власт благородници, към споровете между вещици и вълшебници, към своенравните дракони и досадните джуджета, към егоцентричните рицари и към проблемите на обикновените хора. Докато яздеше своя млад и неопитен жребец, дар от чичо му, Стилфингам се опитваше да прогони от главата си мислите за лесния живот който водеше до съвсем скоро. Куртизанки, благороднички и мисълта за поредната закуска. Да, закуската! Най-големия проблем на Сър Стилфингам, кошмарът който го измъчваше всяка сутрин или ако трябва да сме точни, по-скоро времето около пладне, което за този рицар, беше времето в което трябва да отвори очите си, след дългата нощ, която често приключваше точно преди зазоряване. Мисълта за каната мляко не напускаше съзнанието на Стилфингам, вече седмица яздеше към Стената, не беше почивал, не се беше хранил нормално и сякаш единственото за което можеше да мисли, беше печено пиле, прясно издоено козе мляко и две дузини яйца. Рицарят за пореден път опита да прокуди мислите за храна от главата си, пришпори мощното животно и продължи да язди по поречието на Реката на Розите.Предстоеше му да отмине крепостта през която минаваше пълноводната река, крепост от която произлизаха някой от предците му, но Стилфингам не изпитваше желание да спира в замъка, въпреки че именно тук беше роден. В тази крепост бяха останали твърде малко хора, някой от тях познати, но много от тях не особено дружелюбни, а и до ден днешен хората си спомняха за детските години на Стилфингам, та той още от невръстен суполив хлапак създаваше проблеми на всички, нямаше как да бъде добре дошъл тук. Рицаря дръпна юздите на коня, той се подчини и спря, Стилфингам отметна плащеницата, слезе от коня, коленичи, загреба с шепата си сухата пръст, погледна към замъка, повдигна ръката си и отвори пръстите си, вятърът разнесе парченцата суха пръст, а рицарят само се усмихна на спомените минали през главата му и отрони тихо "За предците ми..."
Sunday, February 1. 2009
The Princess of the Crimson Kingdom - Chapter 4
Глава 4. Стената
Вече седмица Стилфингам си проправяше път към Стената. Време беше да се изправи отново, да се пробуди от дълбоката летаргия в която беше изпаднал. Сякаш невидима сила го дърпаше отново към предизвикателствата на живота в Кралството, към безкрайните боричкания между жадни за власт благородници, към споровете между вещици и вълшебници, към своенравните дракони и досадните джуджета, към егоцентричните рицари и към проблемите на обикновените хора. Докато яздеше своя млад и неопитен жребец, дар от чичо му, Стилфингам се опитваше да прогони от главата си мислите за лесния живот който водеше до съвсем скоро. Куртизанки, благороднички и мисълта за поредната закуска. Да, закуската! Най-големия проблем на Сър Стилфингам, кошмарът който го измъчваше всяка сутрин или ако трябва да сме точни, по-скоро времето около пладне, което за този рицар, беше времето в което трябва да отвори очите си, след дългата нощ, която често приключваше точно преди зазоряване. Мисълта за каната мляко не напускаше съзнанието на Стилфингам, вече седмица яздеше към Стената, не беше почивал, не се беше хранил нормално и сякаш единственото за което можеше да мисли, беше печено пиле, прясно издоено козе мляко и две дузини яйца. Рицарят за пореден път опита да прокуди мислите за храна от главата си, пришпори мощното животно и продължи да язди по поречието на Реката на Розите.Предстоеше му да отмине крепостта през която минаваше пълноводната река, крепост от която произлизаха някой от предците му, но Стилфингам не изпитваше желание да спира в замъка, въпреки че именно тук беше роден. В тази крепост бяха останали твърде малко хора, някой от тях познати, но много от тях не особено дружелюбни, а и до ден днешен хората си спомняха за детските години на Стилфингам, та той още от невръстен суполив хлапак създаваше проблеми на всички, нямаше как да бъде добре дошъл тук. Рицаря дръпна юздите на коня, той се подчини и спря, Стилфингам отметна плащеницата, слезе от коня, коленичи, загреба с шепата си сухата пръст, погледна към замъка, повдигна ръката си и отвори пръстите си, вятърът разнесе парченцата суха пръст, а рицарят само се усмихна на спомените минали през главата му и отрони тихо "За предците ми..."
Вече седмица Стилфингам си проправяше път към Стената. Време беше да се изправи отново, да се пробуди от дълбоката летаргия в която беше изпаднал. Сякаш невидима сила го дърпаше отново към предизвикателствата на живота в Кралството, към безкрайните боричкания между жадни за власт благородници, към споровете между вещици и вълшебници, към своенравните дракони и досадните джуджета, към егоцентричните рицари и към проблемите на обикновените хора. Докато яздеше своя млад и неопитен жребец, дар от чичо му, Стилфингам се опитваше да прогони от главата си мислите за лесния живот който водеше до съвсем скоро. Куртизанки, благороднички и мисълта за поредната закуска. Да, закуската! Най-големия проблем на Сър Стилфингам, кошмарът който го измъчваше всяка сутрин или ако трябва да сме точни, по-скоро времето около пладне, което за този рицар, беше времето в което трябва да отвори очите си, след дългата нощ, която често приключваше точно преди зазоряване. Мисълта за каната мляко не напускаше съзнанието на Стилфингам, вече седмица яздеше към Стената, не беше почивал, не се беше хранил нормално и сякаш единственото за което можеше да мисли, беше печено пиле, прясно издоено козе мляко и две дузини яйца. Рицарят за пореден път опита да прокуди мислите за храна от главата си, пришпори мощното животно и продължи да язди по поречието на Реката на Розите.Предстоеше му да отмине крепостта през която минаваше пълноводната река, крепост от която произлизаха някой от предците му, но Стилфингам не изпитваше желание да спира в замъка, въпреки че именно тук беше роден. В тази крепост бяха останали твърде малко хора, някой от тях познати, но много от тях не особено дружелюбни, а и до ден днешен хората си спомняха за детските години на Стилфингам, та той още от невръстен суполив хлапак създаваше проблеми на всички, нямаше как да бъде добре дошъл тук. Рицаря дръпна юздите на коня, той се подчини и спря, Стилфингам отметна плащеницата, слезе от коня, коленичи, загреба с шепата си сухата пръст, погледна към замъка, повдигна ръката си и отвори пръстите си, вятърът разнесе парченцата суха пръст, а рицарят само се усмихна на спомените минали през главата му и отрони тихо "За предците ми..."
Метна се на гърба на коня, пришпори го и продължи към кръстопътя в подножието на крепостта на Ветровете. Яздейки, Стилфингам си мислеше за отминалите дни, когато все още беше дете и хората не подозираха, че ще се превърне в един от най-свирепите бойци, които Кралството някога е виждало. Спомни си как като беше невръстно хлапе всички мислеха, че ще стане магьосник или изобретател, свирепия му и непримирм дух намираше своя отдушник в причудливи номера които той погаждаше на своите учители и другари в школата, не обичаше конфликтите, беше по-скоро свит и срамежлив, но скоро всички разбираха, че вира беше най-дълбок и опасен точно където е най-тих. Рицарят се замисли за отдавна отминалите дни на детството си и осъзна, че всъщност тази крепост в която беше роден, никога не е била истинския му дом, беше прекарал най-ранните си години в Земите край Морето и всъщност там той се чувстваше спокоен и най-близо до щастието.
Така улисан в мисли Стилфингам беше стигнал до кръстопътя в подножието на Крепостта на Ветровете. Време беше да остави коня да почине няколко часа, а той самия да се наслади на заслужен обяд. Кесията с жълтици все още подрънкваше на кръста му, а съдържанието и беше непокътнато. Рицаря на Розата слезе от коня си, дръпна го към коневръза пред странноприемницата, преметна юздите през напречно поставения дънер, а животното само изпръхтя и приведе глава към коритото с вода и отпи жадно. Стилфингам погали коня по врата, а той само леко потрепна. Рицаря свали наметалото, сгъна го, и го прибра в дисагите на коня, нямаше нужда да привлича твърде много вниманието върху себе си. Беше достатъчно, че носеше отличителните черни одежди, характерни за рицарите на Боункракър, и тъй като Крепостта на Ветровете беше гранична територия между Долината на Розите и владенията на Дук Боункракър, нито Червените, нито Черните рицари, бяха особено добре приети от хората от крепостта които смятаха, че граничните територии трябва да имат специален режим, а не да бъдат под двойно управление. Въпреки че Боункракър му беше чичо, Стилфингам беше съгласен с месното население, но упоритостта на Дука и на Краля все пак надделяваше толкова години, и тази гранична територия страдаше от това. Не случайно някога този кръстопът беше един от основните в кралството, от тук минаваха керваните пресичащи кралството от изток на запад и от север на юг, но заради вечните проблеми в околността, всички бяха принудени да търсят по-неудобни, но по-дружелюбни маршрути.
Крепостта на Ветровете и земите около кръстопътя в подножието на Стената бяха в особено неблагоприятно положение. Единственото място в кралството което беше ясно дефинирана граница. Стената винаги е разделяла Долината на Розите и Планините от Долините, драконите живеещи в планините пък винаги са били знак до къде се простират териториите на Краля, Земите край Морето лесно се определяха от бриза който се разпростираше над тях, но границата между земите на Дук Боункракър и Крал Перидиан някога била определена да бъде територията около Крепостта на Ветровете. Някой смятаха, че Боункракър упорства и държи да има контрол върху пограничните територии, не толкова заради стратегическата им позиция, колкото от факта, че родословието му се проследяваше именно до малката крепост в която беше роден и Стилфингам.
Рицарят на Пурпурната Роза пристъпи към вратата и влезе в странноприемницата. Огледа се, видя един дремещ старец в ъгъла, а кръчмаря който стоеше зад тезгяха го погледна изпод вежди, в погледа му се четеше респект, но и досада, а на знатния войн му се стори, че долавя дори и частичка омраза. Стилфингам се отдалечи от вратата, огледа се, хареса си масата в ъгъла, от която имаше поглед върху цялото помещение, виждаше вратата, а прозореца от лявата му страна му даваше възможност да наглежда коня си, като същевременно сенките му осигуряваха достатъчно убежище от любопитни погледи, ако случайно се появяха такива. Рицаря дочу дрънчене на съдове някъде от кухнята, а след минутка от там се зададе едно същество за което Стилфингам можеше само да отрони: "Прекрасно!"
Червенокоса девойка със ситни къдрици се запъти към уединилия се рицар, приближи се, а светлината от прозореца даде възможност на Стилфингам да осъзнае колко всъщност бяла беше кожата и, няколко лунички чаровно дремеха върху скулите и, напомнящи на проблясващи звездици в безлунна нощ. Едва ли беше на повече от седемнайсе. Приближи се до рицаря, погледна го с любопитството на невръстно дете, което се четеше в очите и с цвят на бадем, усмихна се приветливо и каза:
-Какво ще желаете, Сър?
Стилфингам усети, че за миг, беше останал с полуотворена уста, но бързо се окопити, усмихна се широко и в типичния си закачлив стил каза:
-Двайсет варени яйца, печено пиле, кана прясно издоено мляко, купа овес и ... Вас, прекрасна госпожице
Момичето все още се опитваше да прехвърли в главата си количеството поръчана храна, когато осъзна последните думи на Стилфингам, погледна го смутено, заби поглед в пода и бялото и лице се изчерви за миг.
- Маргарет! В кухнята! - Чу се гласа на кръчмаря, който явно беше доловил думите на рицаря и вече се беше запътил към ъгъла.
Момичето се стресна, обърна се, все още забило поглед в земята и с бърза крачка се насочи към кухнята. Кръчмарят се спря за секунда, изгледа я сурово докато тя минаваше покрай него, след което се приближи към Стилфингам.
- Слушайте, Сър - с тон в който омразата вече ясно си личеше, започна кръчмаря - Не знам каква работа имате тук, но нека нещо стане ясно! Не сте добре дошъл, нито вие, нито рицарите на вашия Дук, още пък по-малко онези ваши приятели Червените рицари. Изяжте си храната, напоете коня си и по-добре продължавайте по пътя си! А да, и стойте далеч от дъщеря ми!
Стилфингам надигна погледа си и из под вежди изгледа кръчмаря, който инстинктивно отстъпи крачка назад, сякаш осъзнал тона с който говореше на рицаря и вече като че ли очакваше гнева на война да се стовари отгоре му. Вместо това видя усмивката на Стилфингам, който му отвърна:
- Кръчмарю, дъщеря ви е едно наистина много красиво дете, пазете го, докато все още можете и се погрижете наистина щастливеца който ще поиска ръката и, да е толкова смел и грижовен колкото сте вие. А, да! И моля ви, нека млякото е прясно! - усмихна се още по-широко Стилфингам
Собственика на странноприемницата се обърна, по сбръчканото му лице се четеше изненада и известна доза срам от изблика му, който можеше да му коства дори живота, отдалечи се към тезгяха и се скри в кухнята.
Стилфингам имаше възможност да остане насаме с мислите си. Погледна през прозореца, а отвън коня му стоеше неспокоен. Животното клатеше глава припряно и като че ли се опитваше да свали хомота, беше си починало и имаше желание да препуска отново. Рицаря се замисли, че все още не беше дал име на своя кон, в началото просто гледаше на него като на поредния жребец, който ще го откара от едно място до друго, но през последната седмица докато препускаха заедно по поречието на Реката на Розите, докато Стилфингам се бореше непрестанно с бурния нрав на жребеца, го почувства някак близък, усети че си пасват, че коня също като него е готов да се подчини, когато човека на среща му го заслужава.
- Заповядайте, сър! - чу се звънливия глас на Маргарет, която слагаше на масата пред Стилфингам поръчаната храна.
- Благодаря ви, госпожице! - усмихна се вежливо Стилфингам, и без дори да дочака момичето да се отдалечи, започна да се храни.
Двайсетина минути по-късно, по масата бяха останали само кокали и празни съдове. Стилфингам надигна поглед и видя как кръчмаря и вече пробудилия се старец наблюдават с любопитство как едрият мъж поглъща огромните количества храна. Рицаря не се сдържа и се усмихна доволно, след което с жест помоли кръчмаря за още една кана мляко. След само минута Маргарет дотича с каната, а Стилфингам и каза:
- Млада госпожице, колко ви дължа за този прекрасен обяд?
- Ами нека видим, Сър - момичето надигна поглед към тавана и сякаш започна да изписва цифрите във въздуха, смятайки върху въображаема дъска - 7 гроша, Сър!
- Надявам се това да го покрие - Стилфингам извади две жълтици от кесията си и ги подаде на момичето, след което и се усмихна и и каза - задръж рестото
Момичето изглеждаше още по-смутено, отиде при баща си, и му подаде жълтиците, а той остана още по-изненадан от нея, излезе иззад тезгяха и с бърза стъпка се запъти към рицаря, държейки жълтиците в ръката си.
- Сър, това е твърде много, не мога да го приема, всъщност не бива да приемам никакво плащане от рицарите!
Стилфингам се усмихна, сви рамене надигна се и сложи ръка на рамото на мъжа:
- Ами приемете го като подарък тогава и не забравяйте за разговора ни!
Кръчмарят вече наистина беше стреснат от тази си среща с един от Черните рицари, погледна към шепата си, където се мъдреха две жълтици, обърна се към вратата, където видя Сър Стилфингам да се спира за миг пред вратата. Рицарят погледна към момичето стоящо до тезгяха, усмихна се приветливо, поклони се леко и каза:
- Лейди, приятен ден!
Момичето отново се смути, изчерви се и усмихвайки се заби поглед към пода. Стилфингам се запъти към вратата, когато се спря за миг, погледна към пода където видя кошница с ябълки, обърна се към кръчмаря с въпросителен поглед, а той само с разпалени жестове на ръцете го подкани да си вземе колкото иска. Стилфингам се наведе, взе три ябълки, отхапа от едната, излезе отвън и даде другите две на коня си, а той лакомо ги излапа.
Време беше Рицарят на Пурпурната Роза да измине последната част от пътя си до Стената. Време беше да потърси меча който му беше донесъл толкова много слава по бойните полета, но беше причинил и толкова много смърт. Стилфингам погледна към извисяващата се пред него планина чиито върхове бяха скрити в мъгли, трябваше само да мине през портите на Крепостта и да излезе на пътеката която щеше да го отведе в сърцето на Стената.
Стилфингам усети как нещо потрепва в стомаха му, погледа коня си и каза:
- Е, приятелю, историята обича смелите, нека проверим дали все още съм нежелан в Крепостта на Ветровете.
Рицарят се качи на коня си, пришпори го и се насочи към южните порти на крепостта.
...
Друидите се бяха събрали пред вратите на градините, в които някога Стилфингам беше оставил меча си, за да предпази околните от необуздания си нрав, но най-вече, за да се опита да предпази от лудостта която заплашваше да го погълне.
- Той се завръща!
- Идва за оръжието! Дали да му го дадем?
- Нямаме право да го спираме, той сам реши да го остави в Градините на Пролетта.
- Но той ни каза когато излизаше, никога, при никакви обстоятелства, да не го допускаме вътре.
- Нямаме право да го спрем, единственото на което можем да се надяваме е, тук, в градините, растенията дошли от всички краища на земята да се погрижат да не намери той меча си.
- Дано да сте прави, това оръжие ще му донесе само беди, знаете, че винаги сме смятали този меч, който е изкован с идеята да разрушава, без нито капка съжаление, без нито капка любов, без нито капка жал, за прокълнато. Та този рицар съвсем губи разсъдъка си, когато меча е в ръката му.
- Не съвсем, знаете, че е щадил не [...NEXT]
Така улисан в мисли Стилфингам беше стигнал до кръстопътя в подножието на Крепостта на Ветровете. Време беше да остави коня да почине няколко часа, а той самия да се наслади на заслужен обяд. Кесията с жълтици все още подрънкваше на кръста му, а съдържанието и беше непокътнато. Рицаря на Розата слезе от коня си, дръпна го към коневръза пред странноприемницата, преметна юздите през напречно поставения дънер, а животното само изпръхтя и приведе глава към коритото с вода и отпи жадно. Стилфингам погали коня по врата, а той само леко потрепна. Рицаря свали наметалото, сгъна го, и го прибра в дисагите на коня, нямаше нужда да привлича твърде много вниманието върху себе си. Беше достатъчно, че носеше отличителните черни одежди, характерни за рицарите на Боункракър, и тъй като Крепостта на Ветровете беше гранична територия между Долината на Розите и владенията на Дук Боункракър, нито Червените, нито Черните рицари, бяха особено добре приети от хората от крепостта които смятаха, че граничните територии трябва да имат специален режим, а не да бъдат под двойно управление. Въпреки че Боункракър му беше чичо, Стилфингам беше съгласен с месното население, но упоритостта на Дука и на Краля все пак надделяваше толкова години, и тази гранична територия страдаше от това. Не случайно някога този кръстопът беше един от основните в кралството, от тук минаваха керваните пресичащи кралството от изток на запад и от север на юг, но заради вечните проблеми в околността, всички бяха принудени да търсят по-неудобни, но по-дружелюбни маршрути.
Крепостта на Ветровете и земите около кръстопътя в подножието на Стената бяха в особено неблагоприятно положение. Единственото място в кралството което беше ясно дефинирана граница. Стената винаги е разделяла Долината на Розите и Планините от Долините, драконите живеещи в планините пък винаги са били знак до къде се простират териториите на Краля, Земите край Морето лесно се определяха от бриза който се разпростираше над тях, но границата между земите на Дук Боункракър и Крал Перидиан някога била определена да бъде територията около Крепостта на Ветровете. Някой смятаха, че Боункракър упорства и държи да има контрол върху пограничните територии, не толкова заради стратегическата им позиция, колкото от факта, че родословието му се проследяваше именно до малката крепост в която беше роден и Стилфингам.
Рицарят на Пурпурната Роза пристъпи към вратата и влезе в странноприемницата. Огледа се, видя един дремещ старец в ъгъла, а кръчмаря който стоеше зад тезгяха го погледна изпод вежди, в погледа му се четеше респект, но и досада, а на знатния войн му се стори, че долавя дори и частичка омраза. Стилфингам се отдалечи от вратата, огледа се, хареса си масата в ъгъла, от която имаше поглед върху цялото помещение, виждаше вратата, а прозореца от лявата му страна му даваше възможност да наглежда коня си, като същевременно сенките му осигуряваха достатъчно убежище от любопитни погледи, ако случайно се появяха такива. Рицаря дочу дрънчене на съдове някъде от кухнята, а след минутка от там се зададе едно същество за което Стилфингам можеше само да отрони: "Прекрасно!"
Червенокоса девойка със ситни къдрици се запъти към уединилия се рицар, приближи се, а светлината от прозореца даде възможност на Стилфингам да осъзнае колко всъщност бяла беше кожата и, няколко лунички чаровно дремеха върху скулите и, напомнящи на проблясващи звездици в безлунна нощ. Едва ли беше на повече от седемнайсе. Приближи се до рицаря, погледна го с любопитството на невръстно дете, което се четеше в очите и с цвят на бадем, усмихна се приветливо и каза:
-Какво ще желаете, Сър?
Стилфингам усети, че за миг, беше останал с полуотворена уста, но бързо се окопити, усмихна се широко и в типичния си закачлив стил каза:
-Двайсет варени яйца, печено пиле, кана прясно издоено мляко, купа овес и ... Вас, прекрасна госпожице
Момичето все още се опитваше да прехвърли в главата си количеството поръчана храна, когато осъзна последните думи на Стилфингам, погледна го смутено, заби поглед в пода и бялото и лице се изчерви за миг.
- Маргарет! В кухнята! - Чу се гласа на кръчмаря, който явно беше доловил думите на рицаря и вече се беше запътил към ъгъла.
Момичето се стресна, обърна се, все още забило поглед в земята и с бърза крачка се насочи към кухнята. Кръчмарят се спря за секунда, изгледа я сурово докато тя минаваше покрай него, след което се приближи към Стилфингам.
- Слушайте, Сър - с тон в който омразата вече ясно си личеше, започна кръчмаря - Не знам каква работа имате тук, но нека нещо стане ясно! Не сте добре дошъл, нито вие, нито рицарите на вашия Дук, още пък по-малко онези ваши приятели Червените рицари. Изяжте си храната, напоете коня си и по-добре продължавайте по пътя си! А да, и стойте далеч от дъщеря ми!
Стилфингам надигна погледа си и из под вежди изгледа кръчмаря, който инстинктивно отстъпи крачка назад, сякаш осъзнал тона с който говореше на рицаря и вече като че ли очакваше гнева на война да се стовари отгоре му. Вместо това видя усмивката на Стилфингам, който му отвърна:
- Кръчмарю, дъщеря ви е едно наистина много красиво дете, пазете го, докато все още можете и се погрижете наистина щастливеца който ще поиска ръката и, да е толкова смел и грижовен колкото сте вие. А, да! И моля ви, нека млякото е прясно! - усмихна се още по-широко Стилфингам
Собственика на странноприемницата се обърна, по сбръчканото му лице се четеше изненада и известна доза срам от изблика му, който можеше да му коства дори живота, отдалечи се към тезгяха и се скри в кухнята.
Стилфингам имаше възможност да остане насаме с мислите си. Погледна през прозореца, а отвън коня му стоеше неспокоен. Животното клатеше глава припряно и като че ли се опитваше да свали хомота, беше си починало и имаше желание да препуска отново. Рицаря се замисли, че все още не беше дал име на своя кон, в началото просто гледаше на него като на поредния жребец, който ще го откара от едно място до друго, но през последната седмица докато препускаха заедно по поречието на Реката на Розите, докато Стилфингам се бореше непрестанно с бурния нрав на жребеца, го почувства някак близък, усети че си пасват, че коня също като него е готов да се подчини, когато човека на среща му го заслужава.
- Заповядайте, сър! - чу се звънливия глас на Маргарет, която слагаше на масата пред Стилфингам поръчаната храна.
- Благодаря ви, госпожице! - усмихна се вежливо Стилфингам, и без дори да дочака момичето да се отдалечи, започна да се храни.
Двайсетина минути по-късно, по масата бяха останали само кокали и празни съдове. Стилфингам надигна поглед и видя как кръчмаря и вече пробудилия се старец наблюдават с любопитство как едрият мъж поглъща огромните количества храна. Рицаря не се сдържа и се усмихна доволно, след което с жест помоли кръчмаря за още една кана мляко. След само минута Маргарет дотича с каната, а Стилфингам и каза:
- Млада госпожице, колко ви дължа за този прекрасен обяд?
- Ами нека видим, Сър - момичето надигна поглед към тавана и сякаш започна да изписва цифрите във въздуха, смятайки върху въображаема дъска - 7 гроша, Сър!
- Надявам се това да го покрие - Стилфингам извади две жълтици от кесията си и ги подаде на момичето, след което и се усмихна и и каза - задръж рестото
Момичето изглеждаше още по-смутено, отиде при баща си, и му подаде жълтиците, а той остана още по-изненадан от нея, излезе иззад тезгяха и с бърза стъпка се запъти към рицаря, държейки жълтиците в ръката си.
- Сър, това е твърде много, не мога да го приема, всъщност не бива да приемам никакво плащане от рицарите!
Стилфингам се усмихна, сви рамене надигна се и сложи ръка на рамото на мъжа:
- Ами приемете го като подарък тогава и не забравяйте за разговора ни!
Кръчмарят вече наистина беше стреснат от тази си среща с един от Черните рицари, погледна към шепата си, където се мъдреха две жълтици, обърна се към вратата, където видя Сър Стилфингам да се спира за миг пред вратата. Рицарят погледна към момичето стоящо до тезгяха, усмихна се приветливо, поклони се леко и каза:
- Лейди, приятен ден!
Момичето отново се смути, изчерви се и усмихвайки се заби поглед към пода. Стилфингам се запъти към вратата, когато се спря за миг, погледна към пода където видя кошница с ябълки, обърна се към кръчмаря с въпросителен поглед, а той само с разпалени жестове на ръцете го подкани да си вземе колкото иска. Стилфингам се наведе, взе три ябълки, отхапа от едната, излезе отвън и даде другите две на коня си, а той лакомо ги излапа.
Време беше Рицарят на Пурпурната Роза да измине последната част от пътя си до Стената. Време беше да потърси меча който му беше донесъл толкова много слава по бойните полета, но беше причинил и толкова много смърт. Стилфингам погледна към извисяващата се пред него планина чиито върхове бяха скрити в мъгли, трябваше само да мине през портите на Крепостта и да излезе на пътеката която щеше да го отведе в сърцето на Стената.
Стилфингам усети как нещо потрепва в стомаха му, погледа коня си и каза:
- Е, приятелю, историята обича смелите, нека проверим дали все още съм нежелан в Крепостта на Ветровете.
Рицарят се качи на коня си, пришпори го и се насочи към южните порти на крепостта.
...
Друидите се бяха събрали пред вратите на градините, в които някога Стилфингам беше оставил меча си, за да предпази околните от необуздания си нрав, но най-вече, за да се опита да предпази от лудостта която заплашваше да го погълне.
- Той се завръща!
- Идва за оръжието! Дали да му го дадем?
- Нямаме право да го спираме, той сам реши да го остави в Градините на Пролетта.
- Но той ни каза когато излизаше, никога, при никакви обстоятелства, да не го допускаме вътре.
- Нямаме право да го спрем, единственото на което можем да се надяваме е, тук, в градините, растенията дошли от всички краища на земята да се погрижат да не намери той меча си.
- Дано да сте прави, това оръжие ще му донесе само беди, знаете, че винаги сме смятали този меч, който е изкован с идеята да разрушава, без нито капка съжаление, без нито капка любов, без нито капка жал, за прокълнато. Та този рицар съвсем губи разсъдъка си, когато меча е в ръката му.
- Не съвсем, знаете, че е щадил не [...NEXT]
Trackbacks
Trackback specific URI for this entry
No Trackbacks
