The Princess of the Crimson Kingdom

Стилфингам от друга страна беше нещо различно. Значително по-едър от Маверик, тежеше поне торба брашно повече от приятеля си, с няколко пръста по-висок, определено природата не беше щадила материал. Отдалече този едър мъж изглеждаше внушително, но щом се приближиш до него, запуснатия му вид очевидно издаваше пълното му безхаберие. Косата беше дълга, за последно вчесана с гребен преди няколко години, няколкоседмичната му брада явно показваше, че Стилфингам не се движеше сред висшите кръгове на обществото, а мръсните панталони които беше нахлузил, издаваха отдалече, че са нечия чужда собственост. Едва-едва стигаха на педя под коляното му, а няколко прореза около бедрата, трудно прикриваха факта, че са му поне две мерки по-тесни.

- Стилфингам, приятелю, изглеждаш добре. Не си губиш времето, виждам.

- Маверик, оценявам сарказма ти, но както сам се увери преди мъничко, живота ми тук е по-скоро безхаберен и лесен, отколкото охолен и изпълнен с отговорности. Ризата, или по-точно това което е останало от нея, хм, откраднах я от нечий простор, а панталоните, тяхната история е още по-странна. Копаех дупки за един благородник от южните територии на Морето по него време. Бързо се сприятелих с един от конярите, симпатяга. Един ден двамата с него бяхме решили да се възползваме от сеното с две прекрасни дами, за съжаление виконтът тръгна заедно с няколко от войните си да търси дъщерите си, в бързината взех панталоните на моя приятел и реших да не оставам за семейната драма която най-вероятно се е разразила между виконта и дъщерите му, след като ги е намерил сред сламата в обора.

- Все съшия непоправим романтик, виждам - усмихна се Маверик и отпи от чашата вино.

Стилфингам надигна каната с прясно издоено козе мляко, отпи няколко големи глътки, но надцени мъничко способностите си и няколко бели струйки се плъзнаха по брадата му и се разляха върху гърдите му, които остатъците от нечия риза, попиха.

- Е, братко, знам че не си тук, само за да ме видиш. Едва ли би изоставил Планините, само, за да провериш дали все още създавам главоболия на аристократите. Кажи ми, кой вятър те довя?

Стилфингам се огледа и успя да преброи една дузина рицари в кръчмата. Златистите им брони всяваха респект, кръчмата беше празна вече от три часа. Как ли щеше да се отрази това на приходите на тази стара кранта Марчена - дъртата кръчмарка, която обичаше да разрежда алкохола, да спестява продукти и никога да не носи топла вода в стаите. Именно защото познаваше своя благороден приятел Маверик, Стилфингам беше сигурен, че Марчена няма нищо против да си почине още няколко часа, така или иначе поне петдесет жълтици и бяха платени за причиненото неудобство.

- Не може ли един рицар да посети стария си боен другар, просто за да се увери как е?

- Знаеш ли приятелю - приведе се напред Стилфингам, доближавайки главата си до ухото на Маверик - не знам дали е от дрехите, брадата, или днес просто изглеждам особено глупав, но не си първия който подценява интелекта ми. Вярно е, че докато копая дупки, слънчевите лъчи често са твърде жарки, но все още съм с всичкия си ...

Стилфингам се опъна отново на дървения стол, просна ръка върху масата и погледна изпитателно приятеля си в очите.

Точно когато Маверик понечи да си отвори устата, един от рицарите застанали край прозорците се обърна към своя водач и изръмжа:

- Сър, мисля, че имаме проблем.

Маверик взе шлема си, отиде до прозореца и погледна в сумрака на вън. Група добре въоръжени мъже се беше събрала пред кръчмата, а в броните им едва проблясваха в тъмнината. Рицарите от Планините, облечени в златни доспехи, се строиха зад своя генерал, а двама останаха край задните врати, за да пазят вътрешния периметър ...

... и тогава от двора пред кръчмата се чу:

- Сър Стилфингам, моля излезте!

"По-дяволите, та тя каза, че е пълнолетна" помисли си първо Стилфингам. После се огледа без всъщност да търси нещо конкретно, сякаш за да се опита да си припомни, за какво може да е цялата тази врява.

Маверик погледна към своя приятел, който изглеждаше леко объркан, като че ли се опитваше да си припомни този път чий крак е настъпил. Постави шлема си, извади меча си и пристъпи навън, последван от десетима войни.

...

- Добра вечер! Кой сте вие, и по-каква работа търсите Сър Стилфингам? Запита на висок глас Сър Маверик.

- Не е ваша работа рицарю. Гледайки златистите ви доспехи, мога да ви кажа, че сте далече от Планините, да не би да сте се загубили?

Маверик огледа периметъра. От това което виждаше, можеше да заключи, че силите са изравнени, преимущество печелеха противниците му от прикритието на нощта. Каквато и формация да се опиташе да състави срещу тях, светлината от кръчмата щеше да издаде плановете му, затова реши да пристъпи директно, а подчинените му рицари го последваха в пакет.

- Отново ви призовавам, Сър, запазете дистанцията си! Чу се гласът от двора. Тук сме за Сър Стилфингам. Сър Стилфингам, явете се веднага! Отново изкрещя водача на групата.

Маверик направи нова крачка, и точно когато един меч разстояние го делеше от началото на битка, Стилфингам дотича от кръчмата и с учудваща пъргавина се набута между двамата тежко въоръжени мъже.

- Нека не започваме нещо за което всички ще съжаляваме, огледа се Стилфингам, усмихвайки се.

Светлината от кръчмата се отразяваше в очите му. Бяха минали много луни от времената в които Маверик беше виждал това лудо пламъче, което го стъписа за секунда, достатъчна, за да се спре преди да вдигне меча си.

- Нека ви представя, преди всичко. Сър Маверик, предводител на Златните рицари и генерал на стражата на Планините, а това е Сър Джонатан, предводител на трети - погледна го въпросително Стилфингам, и без да дочака отговора, допълни - на някой си от отрядите на Черните рицари, изпратени от моя досаден чичо, дука на Земите край Морето, Боункракър. И въпреки че днес явно всички ме взимат за особено глупав, ще си позволя да заключа, когато два отряда знатни рицари са решили да те посетят, без очевидна причина, или си ритнал някой по кокалчето или някой много важен е затънал до уши в, хм, да кажем септичната яма, за да не обидим някой благородник, разбира се - ухили се доволно Стилфингам при мисълта за благородници и тор.

-Е? Няма ли най-накрая някой да изплюе проклетото камъче? По-дяволите, дори девойките не се дърпат колкото вас!

Рицарите от двете групи, вече свалили бойния гард, заемаха охранителни позиции във вече общия периметър около кръчмата. В центъра на който останаха Стилфингам, Сър Джонатан и Сър Маверик.

- Стилфингам - започна Маверик - проблема е в Полята. По северните граници Мъглите се пропукват, все по-често мародери плячкосват конвоите със зърното.

- Освен това Сър, в най-южните части от Моретата чичо ви има все по-чести проблеми с крадци и безскрупулни аристократи.

- Е, и? Какво очаквате от мене? Да зарежа сладкия живот, да се кача на коня и да поведа войските? Вие сте луди? Извинявай, приятелю - обърна се към Маверик, Стилфингам - но нима очакваш просто ей така, да захвърля всичко което съм изградил тук - направи рязък жест с ръка той, посочвайки най-вече кръчмата, жест който му костваше още няколко скъсани шева на ризата. - Нека бъдем реалисти, обърна длан Стилфингам, от едната страна имам спокойствие, жени и пълна безотговорност от другата - сложи в другата си длан от въображаемата си везна - битки, отговорност и война която просто не е моята!

Дрипавият рицар внимателно погледна към двете си празни шепи, сякаш за да прецени коя от тях е по тежка, и внимателно наклони везната в полза на живота си в Забравените земи. После погледна към Маверик, обърна глава към Джонатан и с полуусмивка, просто сви рамене, обърна се и се насочи към кръчмата.

- Сър, чичо ви каза, че трябва да го направите! Трябва заради баща ви, заради кръвта която тече във вените ви!

Не направил повече от крачка към кръчмата, Стилфингам се извърна рязко, ритна Маверик над пищяла. коляното му поддаде и той застана на него, мечът му остана в удобна за Стилфингам позиция, завъртайки се, той го извади от ножницата, удари с лакът Джонатан под брадичката, той се сви за гърлото, а Стилфингам опря меча на врата му!

- Никога, при никакви обстоятелства не споменавайте родителите ми!

Рицарите мигновено заеха атакуваща формация около Стилфингам и бяха готови да атакуват, но Маверик се изправи на крака след изненадващата атака от своя приятел, даде им знак да снишат мечовете, отиде при своя другар, сложи ръка на рамото му и каза:

- Недей, не е нужно! Джонатан просто предава думите на дука. Кому е нужна неговата смърт? Свали меча!

Стилфингам извърна поглед към Маверик, погледна го в очите, и бесът сякаш беше овладян. Този усмихнат дрипльо, този нехранимайко, беше се превърнал в необуздан хищник само за части от секундата. Нещо се беше отключило в него. Нещо отдавна невиждано, спомен от отдавна отминали дни. Той свали меча и го заби пред краката на своя боен другар. Това беше последното издихание на ризата му, тя се свлече от него, и рицарите станаха свидетели на нещо което не очакваха. Върху гърба на Стилфингам стояха множество белези от битки, но на врата му имаше рисунка, отново напомняща на тези които войните от Кралството на Слънцето носеха, а върху гърба му стоеше ликът на Моригу. Богинята която дори старите магьосници не се осмеляваха да почитат.

...

Някъде в Планините. Сред горите, едно спокойно езерце се раздвижи. Една от наобиколилите го вещици се вгледа в образа върху повърхността на водата. Погледна сестрите си и се усмихна доволно.

...

Сър Джонатан, все още преглъщаше трудно, Стилфингам го погледна и каза:

- Без лоши чувства, попадна на неподходящо място в неподходящо време - сви рамене Стилфингам - Е, какво очаквате от мене сега? Живота не е приказка. Нали не мислите, че ще сложа доспехите, ще се кача на коня, който между другото е млад и неопитен, ще сложа меча, ако успея някога да го намеря разбира се, и ще поведа армиите. Погледнете ме. Натежал съм, загубил съм бойна форма, не съм се качвал на кон от години, ако не броим кобилите които оседлавам често - погледна закачливо Стилфингам към събралите се момичета на стълбите пред втория етаж на кръчмата, а в отговор от тях се разнесе весел кикот. - Нека допуснем за момент, че тръгна с вас, нали знаете, че ще ми трябват няколко месеца. Трябва да прекося Стената, да намеря оръжието си, след което да отида в Полята, за да се подготвя, да събера отряд. Кога са турнирите, Маверик?

- След два месеца. Имаш предостатъчно време. След шестдесет дни, Краля е направил среща с всички дукове в замъка на Ловстрък. Да считам, че ще се видим отново тогава?

- Предостатъчно време, а - стисна с ръце Стилфингам сланинките по коремчето си - кажи им го на тях - и се усмихна кисело. - Маверик, един ден цялото проклето кралство ще си плати, по-дяволите, всичките проклети кралства ще си платят, и за тяхно добро се надявам, поне да е красива - започна да се смее с глас, на собствената си шега, Стилфингам. - Е, кога тръгваме?

- На зазоряване Сър Джонатан поема към Морето, аз трябва да прекося цялата територия на Краля и да се завърна в Планините, за да докладвам на дук Ловстрък. Колкото до вас, скъпи приятелю, да очаквам ли, че ще тръгнете с [...NEXT]