Това не е една история за любовта. Това не е една история за живота. Това са историите за любовта и живота.
Имах силното желание да публикувам нещичко, стига съм писал за собствена консумация. Искаше ми се да напомня, че все пак не съм се променил, въпреки всичко. Разплитам Уиндзорския възел, свалям елека, а след него пръстите ми минават машинално по илиците. Ризата вече не е на гърба ми. Събувам дънките, обличам си овехтялата вече фланела, размер XXL, напомняща ми за отдавна отминали дни, а сега протрита от колана, лостовете и лежанките.
И ето отново съм онова срамежливо момче, което мълчаливо стои и гледа как света се движи около него, без никой да ми обръща грам внимание. Мога да гледам, мога да усещам, и все пак да съм невидим. А това което виждам е прекрасно и ужасяващо, феерия от емоции, разочарования, радост и болка. Любов, изневери, рани и радостни мигове и всичко това толкова близо! Колко близо? На ръка разстояние? А може би на непреодолими дължини? До къде сме готови да стигнем? Кога трябва да спрем? И трябва ли да го правим?
Понякога усилията не си заслужават! Обичаш, даваш всичко от себе си, или поне така изглежда, бориш се за любовта, но получаваш само разочарование. Толкова ли получаваш, за това което си дал? Болка, рана, разбито сърце? А може би не си жертвал всичко. А дали е трябвало, дали човека срещу тебе не е егоистично разглезено хлапе, което не заслужава твоето внимание? Спри! Отдъхни! Затвори очи! Отвори ги! Какво виждаш? Света? А може би само част от него, болката ти пречи, толкова е силна, че те кара да присвиваш клепачи. Мускулите по лицето ти са се сбръчкали от агонията! Виждаш само яростта, желанието за отмъщение. Колкото толкова! Днес имаш това, ще мине време. Болката ще стихне и тогава ще останеш само ти, един далечен спомен и любовта -- към живота, към хората, а накрая към един нов човек. Вземи толкова колкото можеш!
Споделяш, щастлив си, живота е розов, а ти летиш, или поне така се чувстваш. До момента в който се налага да направиш аварийно кацане. И тогава разбираш, че в този самолет няма пилот! Летиш към пропастта. Опитваш с все сили да направиш нещо, за да спасиш себе си, машината и комфорта който тя ти осигурява. До момента в който не осъзнаваш, че е безсмислено. Дори да продължиш полета, рано или късно ще трябва да кацнеш. Да слезеш от този самолет и да ти остане спомена от това как си бил пасажер на "потъващ кораб" и как е можело да намериш гибелта си в него. По-добре вземи парашут. Скочи и не мисли много! Колкото толкова! Получил си нещо. Приземяванията с парашут не са от най-леките, може да навехнеш глезен, дори да счупиш крак, но ще ти мине, а докато летиш надолу, би могъл да се възползваш от изживяването. Неповторимо е!
На кръстопът си. Дали да продължиш смело напред сам, или да продължаваш да правиш усилия и да вървите заедно? Когато крачите ръка за ръка, не винаги вървите в една и съща посока, но когато един от вас залитне към пропастта, другия винаги е там, за да го стисне за ръката, да го издърпа и да го задържи на тясната пътека. Имаш усещането, че ако си сам, ще вървиш по-бързо, по безгрижно, и сякаш ще свалиш един товар от гърба си. Усещането да си свободен е прекрасно, да не носиш отговорност за никого освен за себе си, но не забравяй, в моментите в които си залитал, винаги е имало един човек на когото можеш да разчиташ, да те стисне здраво за ръката, да те погледне в очите и да те дръпне плътно до себе си, да ти посочи къде е тясната пътечка. Нима си готов с лека ръка да сложиш край на всичко това. Казваш си "колкото толкова!" Колкото толкова? Нима? Не си ли заслужава да се спреш за мъничко. Остани на едно място. Ако трябва пусни ръката на спътника си. Само за да разбереш, че ще трябва да го догониш съвсем скоро, да го стиснеш за ръката и да се почустваш отново сигурен в пътя който си поел.
"Колкото толкова?"
"Винаги има още, защото никога не е достатъчно!"
Ами ако си стоиш кротичко и наблюдаваш другите облечен в дрипавата си фланела? Света е много интересен, забавляваш се от чуждите истории, но ненадейно прелита пеперуда! За миг времето спира. Въздухът застива. И тогава усещаш повея на вятъра. Топлия полъх, тревожния полъх, този пред буря! Сърцето ти се свива, съзнанието ти говори, затвори очи, приведи глава, изчакай само секунда, и всичко ще отмине. Сенките приближават и точно когато трябва да останеш просто наблюдател, допускаш най-голямата грешка. Отваряш очи и виждаш нещо прекрасно. Промените са настъпили. Предстои края на единайстия час. А тогава всичко е възможно. Съвкупността от събития те кара да се замислиш. Има ли смисъл да продължаваш. Колкото толкова, казваш си! Да оставя ли болката да отмине, а може би да скоча с парашут, да се вкопча в нечия ръка? Но тогава осъзнаваш! Не си дал всичко от себе си, не допускай грешките които другите са направили, поправи своите, и осъзнай, винаги има още, защото никога не е достатъчно! Не се отказвай! Никога! Може би това е човека? А може би не е? Докато не си направил всичко, докато не си се почуствал безразсъден, докато не си се почуствал смел, докато не усещаш че летиш, значи не си направил нужното! А до тогава знай, че "колкото толкова" е половинчат отговор на коварния въпрос "колкото толкова?"
